За една революция в повече
2ра част

- Казах " готова сте" - гласът на магмедикът звучеше изморено и сякаш е повторил последното изречение поне няколко пъти, преди да реагирам. Тя прокара ръка пред лицето ми за последен път, след което си тръгна, носейки медицинския сак в ръка, измина петте крачки до портала и изчезна. Изглеждаше млада, но уморена. Лицето беше бледо, а очите зачервени от преумора. Тъмните дрехи му висяха като на закачалка, а раменете бяха сгърбени от умората. Поне нямаше да се налага да се мята в линейка и да се понася към следващият случай, при положение, че имаше медпортал.
Удобно, когато някъде има проблем се прави портал и се достига веднага до жертвата, без чакане, задръствания и проблеми. Полицията и медиците са единствените (почти), които имат право да създават портали във всяка точка на града. Всички останали трябва да използват или публични портали или класическите средства за транспорт като коли, автобуси, метро, микробуси, колела, мотопеди, мотори и крака. Всъщност колкото и да е странно, процентът използващи публични портали все още е сравнително малък, макар че за първи път от десетилетия в столицата нямаше проблеми с трафика. Плюсовете на прогреса.

Погледнах към блокът зад мен.
До обичайния ми голям прозорец в офиса имаше отворен нов, с неправилна форма, твърде модерен арт за вкуса ми, с тези липсващи тухли и мръсотия.
За щастие обезопасителните системи се бяха задействали и падащите парчета сграда сега бяха пулверизирани във вид на куп прах по земята. Скоро щяха да минат и да го изчистят предполагам и все едно нищо не е било. Просто гръмнала граната, нищо интересно за гледане, моля продължавайте си по пътя.
Минувачите се бяха разотишли доста бързо и никой не се мотаеше около периметъра пред сградата, освен униформените. Наистина, никой не беше умрял, не се беше вдигнало кой знае колко шум, всичко е застрахотано и пр.
Предполагам, че в момента горе събираха вешествените доказателства, номерираха, снимаха и документираха всичко, за да потъне в папките за събитията от деня или да се задейства работа по случая, в зависимост от мнението на разследващия.
Един скучаещ униформен подпираше леко входната врата на сградата и като цяло създаваше впечатление, че нищо не е станало. Отвън всъщност не изглеждаше кой знае колко пострадала сградата и стената на офисът ми. Просто умерено голяма дупка. Дупка уж нищо и никакво...
А главата ми все още звъни.

Затворих очи и се опитах да изтласкам болката назад. Главата ми пулсираше, където се бях натъртила и насинила при сблъсъка ми с вратата, стената и стълбището, състоянито на гърдите и коремът ми не беше много по-добро, но най-тежко си го беше отнесла ръката ми. Огромен хематом маркираше мястото на сблъсък на ръката ми с каквото минаваше за гръден кош на голема. И макар магмедикът да беше направил нужното, за да предотврати комоциото, оглушаването и микросчупванията по костите, които имах, благодарение на близостта си с избухваща граната, все пак щеше да ми трябва време, за да заздравея напълно, да излекувам синините и да възстановя функционалността си.

Разсейвам се. Приказвам си приказки, защото съм притеснена и изнервена и предпочитам да си мисля за дреболии, отколкото над току що случилото се.
Може би се уча? Преди година, две, сигурно щях да съм се нагълтала с болкоуспокояващи и окачила здравен медальон и да тичам наоколо, наелектризирана от сблъсъка.
Сега обаче исках да си помисля малко, както и да подредя адекватна стратегия и защита.

- Приключи ли с интентаризацията на останалите здрави чаркове? - гласът на сержант Павлов ме дръпна в настояшето. Павлов е личинка отвсякъде. Рус, слаб, висок, изглеждащ като активно недохранен, с прекалено дълго лице, има нещо, което настройва хората срещу него. Или може би е неговият прекрасен характер. В една и съща опаковка е успял да събере сексизъм, ксенофобия, анти-религиозност и адски негативно отношение към магиците, магията и имащи способности хора. За съжаление освен това е и изключително кадърен в работата си, така че продължава да запазва работното си място.
Трудно понасям присъствието му, защото има доста терен за заяждане с мен, тъй като съм жена, с магически дарби, висока, едра, освен това изповядваме различни религии. Въпреки всичко продължават да ми пращат него за редовните 'сводки' по дадените ситуации, в които ме канят като външен експерт/маша (в зависимост от гледната точка). Йей.

Въздъхнах и се изправих, приглаждайки съсипаните ми дрехи.
- Да, всичко точно. До преди да навърша 30 ще съм успяла със сигурност да съм повредила поне по веднъж всеки един кокал. Кажи какво искаш, моля те, защото не съм в настроение.
Скръстих ръце, след което ги пуснах покрай тялото си, примижала от болка стрелната се от натъртените кости.

Това се очертаваше гаден случай.
Стана ми ясно още когато Вики... извинете, офицер Виктория Кирова, ми връчи файла и се изниза набързо от офиса ми, без обичайните забавни вметки и коментари. Точно този път щях да ги оценя по достойнство, признавам си.

Добре, обратно на работа...
Жертвата е възрастен мъж, над седемдесет, интелектуалец, освен това много способен автор и гадател, само че от академичната разновидност. Как някой изненадва гадател всъщност?
Подпрях се на стола и се залюлях, завъртайки се около оста си, докато се обърна с гръб към бюрото и с лице към прозореца. Офисът ми беше малък, но хубав, на висок етаж, с южно изложение, така че виждах сериозна част от града пред мен. Взрях се в небето, като по команда огромен цветен дирижабъл се плъзна като призрак над града, хвърляйки разноцветни сенки. Обичам дирижабли и фактът, че завърнаха само ме радва. Изглеждаха толкова... правилно там, сред облаците.

Снимките от местопрестъплението бяха разпръснати по бюрото ми, но тази, която приковаваше вниманието ми и се взирах в нея, в дланите ми, беше направена докато бе седял на задната седалка в кола. Лицето бе в сянка, очите не се виждаха, но от цялото нещо се усещаше… мъка. Можех да усетя, че нещо е тормозело този човек и е бил нещастен.

Възможно е да се проявяват посредствените ми способности на медиум, но аз по-скоро залагах на талантлив фотограф и анимирано лице. Трябва да го намеря и да поговорим.
Въздъхнах и станах от стола. Усещах зараждащото се главоболие в средата на челото ми и се опитах да го спра. Завъртях се из тесния си офис, преговаряйки отново наум какво знаех до този момент.

Едно, жертвата е бил преподавател в столичния университет, специалността му е била История на магическите артефакти. Заемал е позицията петнадесет години, всъщност един от пионерите в областта. Имам спомени, че съм имала лекция при него или пък ни е бил гост-лектор.
Две, бил е намерен на пода в дома си, главата му е била разбира с нещо тежко, което след това е било отнесено от местопрестъплението, а къщата е била претърсена старателно, но сякаш нищо не липсваше. Да разгледам в детайл.

Три, децата му нямаше да дойдат за погребението, но за сметка на това ХСЧ (Хора Срещу Чудовишата) и КЦ (Консервативни Ценности) вече бяха реагирали и бяха напълнили уебпространството и медийните си подлизурковци с къде по-груби, къде по-спокойни триумфи и гаднеене. А и с официални съболезнования, разбира се. Здравейте сексизъм и шовинизъм, запознайте се по-малкото си братче, дезауирането или иначе казано - отричането на познанието.

И така, какви бяха възможните причини да бъде убит академик, който преподава доста задълбочена специалност? Дали има нещо общо с набирането на популярност на предмета в академичните среди? Досега нито една от организациите, които се славеха като по-крайни не бе поела отговорност.Дело на някой свободен електрон, изперкал религиозен хахо?
Дали има някакви вътрешноуниверситетски кавги? Дали пък няма нещо общо с предмета, който е преподавал или нещо, което е намерил? Това налагаше да разгледам в детайл.
Или гледах от погрешен ъгъл? Все пак децата му нямаше да дойдат на погребението, а в семейство с, да, правилно съм запомнила, един родител, това си беше сериозна позиция и говореше за семейни връзки в далече от цветущо състояние. Какъв е шансът младши и младша да са замесени? Къде бяха в момента? А там ли са наистина изобщо?
Каква е възможността и да е просто нападение с цел грабеж? Не, не би могло да е това, след като връчиха случаят на мен, значи от полицията са се убедили, че не е случайно, не е без да искат и най-вероятно, извършителят не е човек или пък е замесена магия.

Започнах да правя тегели между бюрото ми и входната врата. Трябваше да разпитам всички действащи лица, а списъкът изглеждаше внушителен.
Може би на погребението щеше да ми се поизясни, когато видя присъстващите?
Н бюрото ми тихо измърка звънец. Някой идваше към кабинета ми. Събрах книжата от бюрото, метнах ги в папката, която хвърлих в бюрото и се подпрях в ъгъла до прозореца на стената.
- Влез! - извиках, в момента, преди да прозвучи почукването. Хубаво е да си пазиш репутацията и да използваш преимуществата си, когато можеш.
Усетих, че нещо не е наред, когато свещите от двете страни на прага пламнаха. Хвърлих се в плонж към земята и се претърколих. Стената над главата ми изчезна, а втори трясък откъм входната врата ме осведоми, че защитите ми срещу неканени посетители ги беше сполетяла същата съдба. А пистолетът ми беше останал на бюрото. Мамка му! Тежка стъпка прекрачи прага и в следващия момент се пректърколих, завъртях се на коляно и скочих към фигурата, залагайки на изненадата. Тежа оседемдесет килограма а и все още рядко от жените очакват агресивна ответна реакция, да не говорим ако си по-пухкава. Блъснах се с цялата си маса в тъмна фигура, а в мига, докато падахме на земята, осъзнах, че е голем. От пода ме погледнаха черни очи и грубо, недоправено лице от чернозем. Беше съвсем елементарен, за мой късмет. В ръцете стискаше граната подобна на онази, която беше отворила втори прозорец зад гърба ми.
- Пръст при пръстта! - изкрещях аз, а нещото под мен дръпна халката. С всичка сила го ударих в слънчевия сплит и се метнах към вратата. В момента в който блъснах главата в прага се претърколих и паднах надолу по стълбите. В този миг зад мен се чу взрив и остатъка от кабинета ми и голема хвръкнаха във въздуха.

Проклятие.
Този случай се очертаваше гаден.

- О, не!!!
- Какво?
- Вратата се затръшна. И тъпото нещо е електронно. Трябва да изчакаме токът да дойде. Не можем да излезем!!
- Голяма работа, седни, изпуши една цигара, гледай каква хубава нощ е. Представи си, че не сме в града и виждахме звезди. Направо идилия.
- Луда ли си? Ами ако завали? Ами ако цяла нощ не дойде тока? Ние сме на покрива на блок. Ами ако почне буря и ни удари гръмотевица.
- Ами ако се разбие самолет и ни падне на главите, ами ако се срути блокът? Ами ако ей сега се гътнеш или получиш сърдечен удар.
- Много смешно.
- Ами смешно е. Няма ток от три минути и ти се паникьосваш. Откакто те познавам, все си паника, все нещо не е наред, все се оплакваш.
- Всеки си има проблеми и винаги нещо се случва.
- Да, ама сам решаваш как ще реагираш на тия проблеми. Я ми кажи, от колко години сме съседи.
- 4, 5, някъде толкова.
- Така, за пет години виждал ли си ме през деня.
- Ъъъ, това какво общо има?
- Има, такова, кажи ми. Виждал ли си ме през деня, до магазина, да излизам, да се прибирам.
- Сигурно съм те виждал, де да те знам. Баси, как го друсна. Уф, ще преместиш ли цигарата, че дими към мен. Сега като каза... не се сещам да съм те виждал през деня. Все вечер... и много рано сутрин, 2, 3. Ама че странно.
- Ух, че си ми наблюдателничък и ти. А живееш в съседния апартамент. После хората се чудят как така милите им съседи били серийни убийци.
- Добре де, каква е целта на въпроса ти, стига се подиграва.
- Ами аз не мога да излизам на слънце. Алергична съм. Силно. Става ми зле, не виждам, кожата ми става на мехури. Дори в силно облачни дни ми е трудно, камо ли слънчев ден. И съм така откакто навърших 8. Лекарите така и не разбраха защо. Просто изведнъж пуф, детето вампиряса и само вкъщи си седи и плаче от светлото. Нашите колко се мъчиха, колко се мориха. Домашно училище, после дистанционно висше, после работа само нощно време. Пък аз свикнах за нула време. Ей го, пътувам, излизам, виждам се с хора, работя си, имам си котка, имам си приятелка. Животът си върви. Роднините колко вой вдигнаха за мен горката, колко съм зле, пък аз така и не разбрах защо те жалят живота ми, който аз живея и си го харесвам. Та така, разбираш ли?
- Това... искаш да кажеш. Ама вярно ли... леле. Ъ-ъ-ъ.
- Стига, че засрами Стайнбек какъвто си речовит.
- Абе казваш... като животът ти дава лимони, направи си лимонада ли?
- Бе ти нормален ли си? Каква шибана лимонада? Казвам ти... вземи се стегни, като мрънкаш за всеки един проблем, не изчезват. Жив ли си? Жив си. Ще умреш ли един ден, ще умреш. Преебан ли си, преебан си. Отвъд това всичко друго се поправя, се променя, се преживява. Стига мрънка, че само ставаш за смях и на кокошките. Радвай се на хубавото и стига мери останалите, тоя, оня, пети, шести. Има и по-зле от теб, има и по-добре, ама разликата е в перспективата с която гледаш. Хайде, да те няма. Токът дойде и вратата е отворена.

За честта

Често ми цитират "Сбогом на оръжията" на Хемингуей като сериозно влияние по отношение на войната, насилието и агресията.

Но на мен най-силно ми въздейства епилогът на една научно-фантастична книга. Прочетох я на 12 и ми хареса. През годините я препорочитах и част от невероятното й очарование се поразми, осъзнавайки кой е цитиран, защо текстът е построен точно по този начин и какви са препратките и заемките. Казвам част обаче, защото текстът е добър и все още много ми харесва, а и имам някаква сантиментална връзка с автора и темите, за които пише.

Ето и самият текст.
_________
Разбитият кораб висеше в пространството, една черна точка в непрогледния мрак. Все още гореше, единият му край беше нажежен до бяло, като странна звезда. Прожекторите на спасителния екип проблясваха над оголения скелет на корпуса.

КАТО МРАВКИ, НАПАДНАЛИ МЪРТВА ПЕПЕРУДА, помисли си Ферел. ИЛИ ПО-СКОРО КАТО ЛЕШОЯДИ…

Въздъхна и натисна няколко клавиша. Върху екрана се появи изображението на същия кораб, но такъв, какъвто е бил само преди няколко седмици — горд и ярко осветен космически кръстосвач, гледката на който неизменно му напомняше увеселителен кораб в нощно море. Пъргав, блестящ, функционален, отразяващ като огледало мислите и желанията на главния пилот. Една съвършена машина, сливаща се почти напълно с човешката воля…

Всичко това вече не съществуваше. Ферел въздъхна, прочисти си гърлото и погледна вдясно от себе си.

— Е, добре, докторе… — промърмори той към жената, изправена безмълвно до командния пулт. — Това е отправната ни точка… Предполагам, че ще искате и по-детайлно изследване.

— Да, ако обичате… — Гласът й беше дълбок алт, съвсем подходящ за възрастта й. По приблизителна преценка на Ферел, трябва да беше на около четиридесет и пет години. Върху ръкава на тъмночервената униформа на Ескобарския медицински корпус проблясваха внушително количество сребърни лентички, всяка от които обозначаваше пет години служба. Тъмната коса със сребърни нишки беше подстригана късо. Не заради модата, а по-скоро за улеснение. Тялото й все още бе стегнато, само масивният ханш издаваше тежестта на годините. Истински ветеран, помисли си Ферел. На неговия ръкав отсъстваше дори първата шевица, просто защото имаше по-малко от година служба. В замяна на това тялото му беше тънко и стройно, съвсем като на юноша.

Но тя е само медицински техник, напомни си той. Едно ниво под истинските лекари. Докато той самият е дипломиран главен пилот… Притежава пълен комплект неврологични имплантации, преминал е курс по самостоятелно биологично захранване. Разполага с всички сертификати и лицензи, които за съжаление получи малко след приключването на 120-дневната война… Това наименование е доста приблизително, тъй като всички знаят, че от момента, в който флагманският кораб на бараярската флота изстреля първия си залп към Ескобар, до момента, в който последните оцелели кораби на тази флота панически се натикаха в дупката за топлинен скок, бяха изминали точно 118 дни и няколко часа…

— Ще останете ли за наблюдение? — попита на глас той.

— Още не — поклати глава жената. — Този район беше преровен основно в продължение на няколко седмици. Не очаквам да открием нещо, преди да направим четири обиколки, макар че все пак трябва да внимаваме… Ще довърша оборудването на кабинета, после мисля да подремна… — Замълча, след което извинително подхвърли: — През последните няколко месеца имахме страшно много работа, а персоналът не достига… Моля ви да позвъните в момента, в който забележите нещо съмнително. Предпочитам сама да управлявам изкуствената ръка…

— Нямам нищо против — кимна Ферел и се завъртя заедно със стола към командния панел. — Каква е минималната маса, която бихте желали да изследвате лично? Може би четиридесет килограма, а?

— Не. Стандартът, който предпочитам, е един килограм.

— Моля? — извъртя се отново той. — Шегувате ли се?

— Да се шегувам ли? — учудено го изгледа тя, после изведнъж разбра. — О, извинявам се… Вие просто работите с общоприетите стандарти… Забравих да ви кажа, че съм специалист по идентификация на малки обекти. Често ми се налага да обработвам обекти с далеч по-малко тегло от един килограм, но в случая ще се задоволя с тази граница. Иначе цялото ви време ще отиде да проверявате разни микрометеори и други подобни космически боклуци… Един килограм е добре…

— Уф!

Ферел поклати глава, но покорно начука данните за идентифициране на обекти с минимално тегло един килограм, после ги вкара в компютъра, който управляваше сензорите на апаратурата за автоматично изследване на околното пространство.

Жената одобрително кимна и напусна тясната като килер командна кабина. Старият куриерски кораб беше наскоро изваден от орбитата, предназначена за бракувани космически апарати. Оборудваха го набързо и го предадоха в разпореждане на офицери от среден ранг, заети с прочистване на околопланетното пространство след войната. Висшите офицери вече бяха установили монопол над новите кораби — слаба утеха за випуска на Ферел, който така и не успя да вземе участие в истинските сражения. Сега трябваше да се задоволят със спомагателни операции — нещо, което Ферел вътрешно сравняваше с дейността на санитарните части, за да не прибегне до по-обидни сравнения…

Хвърли един последен поглед към оголения скелет на главния екран, главата му мрачно се поклати. После издаде лека въздишка на удоволствие и намести шлемофона си така, че да влезе в контакт със сребристите кръгчета по слепоочията му. Затвори очи и потъна в управлението на собствения си кораб.

Космосът го обгърна отвсякъде, безбрежен като океан. Той се превърна в кораб, едновременно с това в риба и тритон… Престана да диша, светът се разтвори около него.

Тук няма болка, няма страдания… Сам в безбрежния космос.

Двигателите на кораба изригнаха огнени пламъци, които сякаш изскочиха направо от върховете на пръстите му. Корабът покорно зае кръгова орбита и претърсването започна.

— Медицински техник Бони? — попита той, след като набра номера на кабината й. — Мисля, че открих нещо за вас…

Тя разтърка очи и недоумяващо се втренчи в екрана.

— Толкова скоро? Но колко е часът?… О, изглежда съм била по-уморена, отколкото си представях… Идвам веднага, пилот.

Ферел зададе на компютъра програмата за автоматична изометрия и се протегна. Дежурството му беше продължително, скучно и монотонно. Беше започнал да огладнява, но това, което се появи на екрана, бързо го накара да изгуби апетит.

Бони се появи само след минута и безшумно зае свободното кресло до него.

— Имате право, пилот — промърмори тя, включи апаратурата за външно изследване и разкърши пръсти. Операцията по управлението на изкуствената ръка, снабдена с лазерни лъчи, изискваше изключителна деликатност.

— Нямаше как да сбъркам — кимна Ферел, облегна се в креслото и се приготви да наблюдава действията й. — Защо пипате толкова леко? — попита той, забелязал как жената преминава на най-ниска тяга.

— Преди всичко, защото са замръзнали — отговори тя, без да отделя очи от показанията на екрана. — И са изключително крехки… Подходим ли грубо, лесно ще ги натрошим като бучици лед… Но първо трябва да прекратим въртеливото движение — добави повече на себе си тя. — Така вече е по-добре… Мисля, че бързото въртене не им е много приятно…

Той отмести поглед от предмета върху екрана и учудено я погледна:

— Но те са МЪРТВИ, госпожо!

На лицето й се появи лека усмивка, очите й не изпускаха подутия труп с разкривени крайници, който бавно се насочваше към товарния отсек.

— Вината не е тяхна, нали? — каза Бони и посочи екрана: — От нашите е… Личи си по униформата.

— Уф!

Върху лицето на Ферел се изписа притеснение и той направи опит да го прикрие с пресилен смях.

— Това май ви харесва, а?

— Да ми харесва ли? Не… Но вече девет години работя в Отдела за идентификация и мога да кажа, че работата в условия на вакуум е за предпочитане… Съвсем различна от онази, която сме принудени да вършим на някоя планета…

— Какво й е толкова за предпочитане? — учуди се Ферел. — Та тези трупове са напълно обезобразени от декомпресията!

— Така е, но поне не са разложени…

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Разбирам… Предполагам, че след малко ще бъдете доста… хм… напрегната… Вярно ли е, че вашите хора им викат „трупове-ледници“?

— Някои наистина го правят — кимна тя. — Но аз не съм от тях…

Маневрите по вкарването на разкривения труп в товарния отсек скоро приключиха, люкът автоматично се затвори.

— Сега се налага да изчакаме няколко часа за размразяване — обясни тя. — След което ще е готов за работа…

— А вие как ги наричате? — любопитно я изгледа Феел.

— Хора.

Усмихна се на озадаченото му изражение и бавно излезе. Насочи се към помещението в съседство на товарния отсек, което беше пригодено за морга.

При поредната почивка любопитството му надделя и той се насочи надолу. Надникна през вратата на кабината и видя, че масата за аутопсии е все още празна, а жената с червена униформа седи зад бюрото си.

— Здравейте…

Тя рязко вдигна глава, на лицето й се появи усмивка:

— О, пилот! Заповядайте…

— Благодаря… — Поколеба се за миг, после добави: — Знаете ли, можем да престанем с тези официалности… Наричайте ме Фалко…

— Правилно — кимна тя. — Моето име е Терса…

— Така ли? Братовчедка ми се казва Терса…

— Това име се среща често — усмихна се жената. — В училище бяхме три Терси… — Стана и пристъпи към някакъв уред, прикрепен за вратата на товарния отсек. — Предполагам, че вече е готов да бъде изтеглен на брега… Образно казано, разбира се…

Ферел се размърда на стола и нерешително се покашля. Не знаеше дали да остане, или да се извини и да се оттегли.

— Доста гротескна форма на риболов — промърмори той. МАЙ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ОТТЕГЛЯ…

Тя взе контролния панел на въздушния палет и влезе в товарния отсек. Оттам се разнесе някакво думкане, после фигурата й отново се показа на вратата. След нея плуваше въздушният палет. Трупът бе облечен в тъмносинята униформа на офицер от пехотата, покрит от главата до петите с дебел пласт лед, който вече беше започнал да се топи. Ферел потръпна от отвращение.

КРАЙНО ВРЕМЕ Е ДА СЕ ИЗВИНЯ И ДА СЕ ОТТЕГЛЯ! Но вместо това се облегна на вратата и зачака.

Терса взе някакъв инструмент с размерите на молив, свърза го с натрупаните върху рафта компютри и го насочи към очите на трупа. От върха на молива блесна синкава светлина.

— Ретинална идентификация — поясни тя, после взе някакъв друг уред с размерите на бележник и го притисна към чудовищно подутите длани. — Пръстови отпечатъци… Винаги ги комбинирам, след което ги подлагам на сравнителен анализ. Понякога очите са напълно унищожени и могат да станат грешки… А това никак няма да е приятно за роднините на покойния, нали? — Премести поглед към показанията на екрана и започна да си тананика. След малко престана и вдигна глава: — Ето, всичко е наред… Лейтенант Марко Делео, двадесет и девет годишен… Добре дошъл, лейтенант, нека видим какво мога да направя за теб…

Опря някакъв инструмент до дрехите му и конците се разхлабиха. После се зае да го съблича.

— Често ли им говорите? — попита с одрезгавял глас Ферел.

— Винаги — отвърна тя. — Имам чувството, че така им отдавам някаква почит… Особено на фона на нещата, които съм принудена да върша с тях.

— Мисля, че това е непочтено — поклати глава Ферел.

— Непочтено ли?

— Имам предвид цялата тази акция по събиране на трупове — поясни той. — Губим време и пари, а на тях изобщо не им пука… Петдесет или сто кила гниеща плът, нищо повече… Далеч по-хигиенично е да ги оставим в космоса…

Тя сви рамене и спокойно продължи да работи. Разгъна дрехите, обърна джобовете и започна да подрежда съдържанието им на масата.

— Обичам да преглеждам джобовете им — каза. — Това ме връща в годините на детството… Когато отивахме някъде на гости, аз винаги се отделях, уж до тоалетната, и започвах да надничам из стаите… Беше ми любопитно да видя какво има в тях, как са подредени. Особено много ме впечатляваха чистите и подредени стаи, може би защото никога не успявах да въведа ред в своята… А когато се натъквах на бъркотия, ми ставаше още по-приятно, тъй като откривах сродни души… Вещите на хората са нещо като външна морфология на душата им. Като черупката на охлюва… От съдържанието на джобовете им си вадя заключение за характера, който са имали… Подредени ли са били или прахосници… Дисциплинирани или не… Да вземем, например, лейтенант Делео… Трябва да е бил изключително подреден и дисциплиниран офицер. Единствената непозволена вещ в джобовете му е този малък видеодиск от дома… Предполагам, че на него е записан образът на съпругата му. Мисля, че е бил приятен човек…

Отвори един пластмасов плик и започна да подрежда вещите в него.

— Няма ли да пуснете диска? — любопитно я изгледа Ферел.

— О, не. Това би било проява на нетактичност…

— Нещо не мога да ви разбера — язвително се усмихна той и хвърли многозначителен поглед към голото тяло на масата.

— Не се притеснявайте — спокойно отвърна тя и се зае с миенето на трупа. Ръцете й постепенно се спускаха надолу, към областта на гениталиите. Когато докоснаха мръсотията под тях, предизвикана от неизбежното освобождаване на мехура, Ферел най-сетне не издържа и се махна.

Тази жена е побъркана, помисли си той. Питам се обаче, дали това е причината да избере подобна професия, или е последица от нея…


* * *


Изминаха цели двадесет и четири часа преди да хванат следващата си „риба“. Ферел се възползва от нощния си цикъл и потъна в дълбок сън. Присъни му се, че е на борда на океански траулер, а в мрежите му се мятат подути, мазно блестящи трупове. Събуди се потен, с ледени крака. С облекчение се върна в пилотската кабина, надяна шлемофона и се сля с кораба си. Този кораб беше най-доброто нещо в живота му — чист, безупречен механизъм, безсмъртен като бог. И най-важното — лишен от пикочен мехур и сфинктерни мускули, които имат неприятната способност да се разпускат…

— Странна траектория — отбеляза той, когато медицинският техник се настани в съседното кресло.

— Така е — отвърна Бони, вгледа се в екрана и добави: — Може би, защото е бараярец… Захвърлен на цяла вечност от родния си дом.

— Защо тогава не го откачите?

— Не мога. Имаме списък с особените белези на всичките им хора, които се водят изчезнали. Това е част от примирието, също като размяната на военнопленници…

— Мисля, че не им дължим нищо, особено ако вземем предвид начина, по който са се отнасяли към пленените ни сънародници…

Бони само сви рамене.

Бараярецът се оказа висок широкоплещест офицер с командорски нашивки на петлиците. Медицинският техник обработи трупа му със същите грижи, с които бе дарила и лейтенант Делео. Употреби доста усилия, докато изправи сгърчените му крайници, особено много се измъчи с масажа на посивялото му лице. Ферел наблюдаваше действията на ръцете й с нарастващо отвращение.

— Бих искала устните му да не са толкова зловещо разтеглени — поясни тя, без да прекъсва работата си. — Иначе вечно ще изглежда като озъбен пес… Би било жалко, защото приживе положително е бил красив мъж.

Сред личните вещи на бараяреца се открояваше малка кутийка със секретна ключалка, която съдържаше нещо като стъклено мехурче, запълнено с прозрачна течност. Вътрешността на златното капаче беше гъсто изписана с бараярски букви.

— Какво е това? — любопитно попита Ферел.

— Вероятно нещо като талисман или спомен… — промълви замислено Бони, докато пръстите й бавно въртяха кутийката под светлината на лампата. — През последните три месеца научих много нови неща за бараярците… Ако обърнеш десет от тях с главата надолу, от тях ще изпаднат поне девет амулета, талисмана или медальона. При висшите им офицери тази цифра може да бъде дори по-висока…

— Глупави предразсъдъци!

— Не съм сигурна дали става въпрос за предразсъдъци, или просто за обичай… Веднъж оказахме първа помощ на един ранен военнопленник… Той твърдеше, че това е обичай. Войниците получават подобни неща като подарък и ги пазят, макар че почти никой не вярва в чудодейната им сила… Същият този пленник обаче започна да се бие с нас, когато се заехме да го събличаме за операцията. Наложи се да го държим трима едновременно, докато го хване упойката… Доста добро постижение за човек, на когото и двата крака бяха току-що откъснати… Плачеше и се бореше… Разбира се, за това допринасяше и шоковото му състояние.

Ферел хвана късата верижка на кутийката и леко я разлюля. Любопитството му беше възбудено.

— Нещо като светена вода, а? — попита той.

— Може би. Често се натъкваме на подобни амулети. Наричат ги „майчина сълза“… Дайте да погледна надписа, може би ще успея да го разгадая… Да, ето тук пише „мичман“ и има някаква дата. Вероятно датата на произвеждането му…

— Но това не са сълзите на майка му, нали?

— Напротив. Именно заради това вярват във вълшебната сила на подобни амулети…

— В случая обаче вълшебството не му е помогнало…

— Е, да…

Ироничната усмивка на Ферел бавно изчезна.

— Мразя ги тези типове! — промърмори той. — Но ми е мъчно за майката на тоя…

Бони отвори медальончето, което беше окачено на верижката, заедно с амулета. Вътре имаше малък кичур коса.

— Излишно е — обяви тя, след като с мъка разчете надписа под капачето. — Тя се оказа една щастлива жена…

— Как така? — погледна я с недоумение Ферел.

— Умряла е преди три години, този кичур е отрязан преди да я погребат.

— И той ли носи късмет?

— Не, едва ли… По-скоро е спомен, при това един от приятните… Веднъж обаче попаднах на нещо наистина ужасно. Беше скрито в кожена торбичка, окачена на шията на жертвата… Вътре имаше десетсантиметрово скелетче, увито в пръст и сухи листа. Отначало го помислих за жабешко, но когато го поставих под микроскопа, установих, че принадлежи на човешки зародиш. Странно, много странно… Заприлича ми на черна магия… Едва ли шията на един корабен инженер е най-подходящото място за подобен амулет…

— Изглежда никой от тях не действа — поклати глава Ферел.

— Ако действаха, едва ли АЗ щях да ги видя — усмихна се Бони.

Продължи с обработката на трупа. Свали униформата му и я почисти, после го преоблече и го тикна обратно в хладилната камера.

— Бараярците са щури по войната и военните атрибути — поясни тя. — Затова запазвам униформите им и след съответното почистване, отново ги обличам в тях. Така имам чувството, че ги правя по-спокойни…

— Аз пък продължавам да мисля, че трябва да го изхвърлим, заедно с останалия боклук! — намръщи се Ферел.

— Не е така — поклати глава жената. — Помислете си само колко труд е бил положен за него: девет месеца бременност, раждане, после две години в пелени… И това е само началото. Десетки хиляди закуски и вечери, хиляди приказки на заспиване, дълги години в училище… Десетки специално подготвени преподаватели, да не говорим за военната академия. Куп хора са участвали в изграждането на този човек… — Протегна ръка и приглади косата на трупа. — А тази глава е съдържала една своя вселена… — Хвърли бърз поглед към монитора и добави: — Имал е доста висок чин за възрастта си… Командор Аристид Воркалонер, тридесет и две годишен… Име на бараярски благородник… Издава го това „Вор“ отпред… Истински представител на висшата класа в Бараяр.

— Класа на самоубийци! — промълви с отвращение Ферел. — Дори на нещо по-лошо… — По неизвестни причини гневът беше започнал да го напуска.

— Е, вече се е присъединил към истинската демокрация — сви рамене Бони. — А джобовете му са безупречни…


* * *


Изминаха три пълни денонощия без да се случи нищо особено. Апаратурата ловеше единствено дребни космически отломки и Ферел сериозно започна да се надява, че бараярският благородник ще се окаже последния улов по време на дежурството им. Краят му вече се виждаше, най-накрая ще се наспи както трябва… После обаче дойде молбата на Бони.

— Фалко, много ще съм ти благодарна, ако направим още няколко допълнителни кръга — каза тя. — Летим по приблизителна траектория, в точно изпълнение на заповедта. Но понякога става така, че при избухването на улучения кораб телата получават далеч по-голямо ускорение и могат да се озоват извън предварително изчислените параметри…

Ферел не беше очарован. Но след това си представи удоволствието от още един ден свободен пилотаж и изкушението надделя. Разсъжденията на Бони се оказаха правилни — само половин ден по-късно върху екраните на мониторите изплува поредната тъжна картина.

— О! — възкликна Ферел, след като фокусира външните камери. Трупът в космоса се оказа на жена. Бони го привлече в товарния отсек с безкрайно внимание. Този път Ферел нямаше никакво желание да присъства на огледа, но медицинската сътрудничка вече беше свикнала с него.

— Аз… Аз не искам да гледам обезобразеното тяло на жена… — направи опит да се измъкне той.

— Твоя воля — сви рамене Бони. — Но според мен, не е честно да отхвърляш една личност, само защото е мъртва… Не би имал нищо против тялото й, ако беше жива, нали?

Той не можа да сдържи усмивката си:

— Равни права и за мъртвите, значи…

— Защо не? — погледна го сериозно тя. — Част от най-добрите ми приятели са трупове!…

Той само изсумтя, а Терса колебливо добави:

— Специално в този случай бих се радвала на компанията ти…

Слязоха в кабината и медицинският техник се залови за работа. Положи останките на жената върху масата, съблече я, изми я и направи всичко възможно да изпъне вкочанените крайници. Накрая се наведе и целуна посинелите устни.

— О, Господи! — извика Ферел, обзет от отвращение. — Вие НАИСТИНА сте луда! Проклета любителка на трупове, при това ЛЕСБИЙКА! — Скочи на крака и решително тръгна към вратата.

— На такава ли приличам? — попита тя. Гласът й беше тих и абсолютно спокоен. Това го накара да се закове на прага и да извие глава. Погледът й беше спокоен и нежен, почти като този, с който наблюдаваше своите трупове. — В какъв странен свят живееш, Господи… Кой знае какви мисли ти минават през главата…

Отвори някакъв куфар, отвътре извади красива рокля, фино бельо и чифт бели, богато бродирали чехли. Това е сватбена рокля, съобрази Ферел. Тази жена наистина е психопат!

Бони облече трупа, нагласи черните къдрици около лицето и едва тогава дръпна ципа на хладилния чувал.

— Мисля да я сложа до онзи висок и красив бараярец — обяви тя. — Ако се бяха срещнали на друго място и в друго време, те двамата положително щяха да се харесат… Докато лейтенант Делео все пак е бил женен…

Зае се да надписва етикета, едновременно с това в главата на Ферел започна да се оформя едно ужасно подозрение. С усилие на волята той преодоля объркването си и пристъпи напред. Нещата изведнъж дойдоха на мястото си.

НА ТОЗИ ТРУП ТЯ НЕ НАПРАВИ НИКАКВИ ПРОВЕРКИ ЗА САМОЛИЧНОСТ!

Вън, през тази врата ей там! — заповяда си той. Ето какво трябва да направиш, при това веднага! Но краката му тръгнаха в обратна посока и се спряха на метър от трупа. Очите му се сведоха към табелката.

МИЧМАН СИЛВИЯ БОНИ, ВЪЗРАСТ: ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ.

Неговата възраст!…

Тялото му се разтърси от неудържими тръпки. Господи, в тази стая НАИСТИНА е студено! Терса Бони затвори куфара и отиде да докара въздушния палет.

— ДЪЩЕРЯ ТИ?! — прошепна дрезгаво Ферел и това беше всичко, което успя да излети от скованите му устни.

Тя мълчаливо кимна.

— Какво ужасно… ужасно съвпадение!…

— Не е съвпадение — поклати глава жената. — Нарочно помолих да ме изпратят в този сектор…

— О… — Той преглътна и се обърна да си върви, после рязко извърна пламналото си лице към нея: — Извинявай за това, което казах преди малко…

— Няма нищо.

На лицето й отново се появи тъжната и замислена усмивка.

До края на деня не откриха нищо, с изключение на дребни отломки. Постигнаха негласно споразумение да направят още един кръг по леко спираловидна орбита, просто за да са сигурни, че няма да пропуснат и последната траектория. Тук откриха още един труп, далеч по-отвратителен от предишните. В корема му зееше огромна рана, червата висяха навън, замръзнали като храст с гротескна форма.

Помощницата на смъртта свърши работата си без дори да сбърчи нос. Когато остана единствено измиването — най-простата от всички процедури, Ферел внезапно пристъпи напред и каза:

— Може ли да ти помогна?

— Разбира се — кимна Бони и отстъпи крачка назад. — Последната почит не намалява, когато се споделя и от други…

И той се зае за работа. Действаше бавно и внимателно като стажант-светец, заел се да мие първия си прокажен…

— Не се страхувай — обади се тя. — Мъртвите не могат да ти причинят болка. В лицата им човек може да види единствено собствената си смърт… От личен опит научих, че това е нещо, което всеки може да понесе…

Така е, съгласи се безгласно той. Защото върху тези лица е изписана само външната, физическата болка… А онази, другата — голямата и истинската, е останала запечатана дълбоко в душите им…

In progress...

В този блог ще намерите разкази и илюстрации.
Разказите ще са от мен, а илюстрациите от него.

Уловката е, че темата на разказите ги измисля той, аз ги пиша, а после той трябва да илюстрира моята интерпретация на неговата идея за разказ. Или аз ще трябва да интепретирам неговата идея за илюстрация.

Да видим.