- О, не!!!
- Какво?
- Вратата се затръшна. И тъпото нещо е електронно. Трябва да изчакаме токът да дойде. Не можем да излезем!!
- Голяма работа, седни, изпуши една цигара, гледай каква хубава нощ е. Представи си, че не сме в града и виждахме звезди. Направо идилия.
- Луда ли си? Ами ако завали? Ами ако цяла нощ не дойде тока? Ние сме на покрива на блок. Ами ако почне буря и ни удари гръмотевица.
- Ами ако се разбие самолет и ни падне на главите, ами ако се срути блокът? Ами ако ей сега се гътнеш или получиш сърдечен удар.
- Много смешно.
- Ами смешно е. Няма ток от три минути и ти се паникьосваш. Откакто те познавам, все си паника, все нещо не е наред, все се оплакваш.
- Всеки си има проблеми и винаги нещо се случва.
- Да, ама сам решаваш как ще реагираш на тия проблеми. Я ми кажи, от колко години сме съседи.
- 4, 5, някъде толкова.
- Така, за пет години виждал ли си ме през деня.
- Ъъъ, това какво общо има?
- Има, такова, кажи ми. Виждал ли си ме през деня, до магазина, да излизам, да се прибирам.
- Сигурно съм те виждал, де да те знам. Баси, как го друсна. Уф, ще преместиш ли цигарата, че дими към мен. Сега като каза... не се сещам да съм те виждал през деня. Все вечер... и много рано сутрин, 2, 3. Ама че странно.
- Ух, че си ми наблюдателничък и ти. А живееш в съседния апартамент. После хората се чудят как така милите им съседи били серийни убийци.
- Добре де, каква е целта на въпроса ти, стига се подиграва.
- Ами аз не мога да излизам на слънце. Алергична съм. Силно. Става ми зле, не виждам, кожата ми става на мехури. Дори в силно облачни дни ми е трудно, камо ли слънчев ден. И съм така откакто навърших 8. Лекарите така и не разбраха защо. Просто изведнъж пуф, детето вампиряса и само вкъщи си седи и плаче от светлото. Нашите колко се мъчиха, колко се мориха. Домашно училище, после дистанционно висше, после работа само нощно време. Пък аз свикнах за нула време. Ей го, пътувам, излизам, виждам се с хора, работя си, имам си котка, имам си приятелка. Животът си върви. Роднините колко вой вдигнаха за мен горката, колко съм зле, пък аз така и не разбрах защо те жалят живота ми, който аз живея и си го харесвам. Та така, разбираш ли?
- Това... искаш да кажеш. Ама вярно ли... леле. Ъ-ъ-ъ.
- Стига, че засрами Стайнбек какъвто си речовит.
- Абе казваш... като животът ти дава лимони, направи си лимонада ли?
- Бе ти нормален ли си? Каква шибана лимонада? Казвам ти... вземи се стегни, като мрънкаш за всеки един проблем, не изчезват. Жив ли си? Жив си. Ще умреш ли един ден, ще умреш. Преебан ли си, преебан си. Отвъд това всичко друго се поправя, се променя, се преживява. Стига мрънка, че само ставаш за смях и на кокошките. Радвай се на хубавото и стига мери останалите, тоя, оня, пети, шести. Има и по-зле от теб, има и по-добре, ама разликата е в перспективата с която гледаш. Хайде, да те няма. Токът дойде и вратата е отворена.